Hrrisstoo Aumennna
Из книгата Ауменна – Красивото Цвете
27 Разбулването на тайната … Малко от началото и смъртта на Самурая – помен за Дядо ми – не редактирано в суров вид, някоя запетая, едно друго в момента не ми е до редакция – другата година може и да се редактира и до напише …
Внезапното прозрение .. Какво става … Какво става а … Цъфти ли цветето …
Сега винаги е в повече от както е писано, че е било преди … много, много повече … въпреки, че пак е същото и се повтаря … докато книгата не се появи ..
Ето го и краят … а краят се появи в началото… Първото нещо, което написах в първата ми книга беше Началото на края .. но това е друг филм .. Като на шега изминаха две години откакто започнах да пиша тази странно красива история .. а сега вече станаха осем .. а не се знае може да станат и повече .. но при писането на тази глава тогава вече бяха две .. Пишех я таз книга на етапи с прекъсване от зад напред .. разбъркано, както ми дойдеше …както го чувствах в момента… правила нямаше .. Писането не състезание .. писането е път … Просто я пишех ..Мира не ми даваше…не ме оставяше…но никога не знаех защо .. знаех само, че нещо отвътре ме караше ..все едно трябваше и нещо спешно се налагаше …а нямаше какво .. Какво да ви кажа беше ми забавно и без това нямах друга по спешна и неотложна работа ..забавлявах се ..израствах, чрез писане …пишех трещях…Беше ми най – смисленото забавление от всичките … Не знаех какво точно ще напиша когато започвах ..Просто започвах да пиша за живота си, чрез живота на цветето …няма как да опишеш нещо което не си .. Описвах, кога вехне в мене и кога то цъфти … Описвайки го от различни страни в разни страни историйки от живота си .. Без да знам какъв ще е краят на всяка.. дори и на книгата.., а и не мислех за него …бях го оставил за най – накрая, като някакво гениално си обобщение .. Просто си пишех…забавлявах се …Продължавах да пиша .. а то милото цвете с писането изресваше, като осезателно присъствие на съзнание за красивото с всяка написана нова глава …
И хоп … изведнъж края .. неочаквано дойде някъде в началото … А аз .. Аз още не я бях написал изцяло нито една глава .. нито въобще цялата книга … само заглавия на главите някак си скицирах, като инженер скелета …
И хоп .. айде …изведнъж .. сега пък ето и краят .. изведнъж историята ми свършваше .. преди още да беше започнала …Забавно а .. Но това сега май няма голямо значение … Сега винаги преживяното, осъзнатото беше в повече от преди …
Та ви разправях .. Докато пишех тази история не знам дали беше естествено … но бях вече мъничко побелял… по мъдрял нещо или поне така си мислех .. забавлявах се с фактите доколкото можеше .. Но се бях отчуждил нещо с това писане .. то е малко щастливо самотен процес ..бях се по отделил от света на другите …от своите приятели .. на всеки се случва да си направи малко рецензия … Търсех истината .. търсех истината за себе си .. търсех истината за своята крехка романтична душа .. Да ви кажа и аз не знам какво въобще търсех … но знам със сигурност какво безценно съкровище намерих… Намерих съзнателното присъствие в себе си как цъфти, като красивото цвете в душа ми … В търсенето си бях започнал да прозирам малко по малко точно, каква му е тайната .. но като, че ли нещо малко изпусках .. нещо както, че ли постоянно малко ми отбягваше .. Знаех какво го кара да вехне и какво да цъфти .. Бях го разкрил, като проявление в своя свят и светът на другите .. светът в които исках винаги да живея .. беше свят в който цветето да цъфти .. Но все още, като чели нещо винаги ми отбягваше .. все едно съжалявах за нещо.. Изпитвах странна неосъзната тъга .. Утешавах се, че може би това не е тъга това е от пътя ..И всичко, което чувствах дълбоко в себе си е някак си, като наслагване от умората на дългото изморително писане … заблуждавах се .. но както и да е …
Много обичах вечер, когато заспивах да съзерцавам мечтите си ..все едно започвах да ги пиша въображаемо, като главите от книгата …И когато вече заспивах и се унасях …да си ги до помечтавам в съня .. Беше странно вълнуващо …да видиш осъществени всичките си желания, стремежи, мечти ..И всичките да ти се усмихват, като вече осъществени от бъдещето, като сияйни вълшебни звезди .. Осветяващи с надежда в тъмното пътя ми .. А сънищата … сънищата ми магично се преобразяха…Ставаха от само себе си някак пророчески ..приказни .. .съзнателно живи . красиво приказни .. по хубави от празнични дни .. Цветето в душата ми постоянно цъфтеше …А аз се усмихвах заедно със своите осъществени желания и мечти …
Но когато се разсеях…когато се разсеях с нещо странично …и то само за малко…само за малко да не следях внимателно, какво прави умът ми по диктовка на егото .. Приличащо на малко безнадзорно оставено на произвола на съдбата дете ….Като понякога това не се случваше доста често …но беше достатъчно да не осъзнавам в момента как реагирах остро .. строго критично и отрицателно и то за съвсем дребни неща .. Не осъзнавах как зациклях в едно негативно си повторение, като пропадане в кален дълбок коловоз .. Потъвах бавно полека в тресавището на психиката в блатото, изцапвайки сиянието на душата си с кал … и така постепенно се изгубвах за себе си в ежедневието на грижите и проблемите .. А сиянето на блясъкът на искрените усмивки в очите ми се превръщаха в тъжни солени сълзи ….
И така всеки ден всичко постоянно се повтаряше отново и отново все едно и също .. нищо различно .. Докато една сутрин не се случи нещо изключително ..Изведнъж се разбули тайната на загадката, която криеше цветето да вехне и да цъфти … Внезапно прозрях краят…В едно обикновено въпросче сумтях да уловя изключителното прозрение, което някак си преобърна каруцата … и повече нищо не беше същото … Една сутрин се събудих се с една завладяваща ме мисъл която постоянно се въртеше в главата ми .. Е не беше гениално велика, като мисълта с която се събудих една друга сутрин ..С която направо ми се разбиха представите за красивия ергенски живот …”Човек и добре да живее се жени” .. направо беше покъртителна за едни Дон Жуан ..но както и да е …това беше отдавна … По интересното беше в случая, че след тази мисъл останах сам ..а дотогава имах дългогодишна постоянна приятелка .. Странно а ..какъв обрат това между другото..
Та тази сутрин мисълта която се въртеше постоянно в главата ми звучеше така …”ТИ си отговорен за своето щастие .” …”ТИ си отговорен за своето щастие .” …”ТИ си отговорен за своето щастие .” е имаше и ехо разбира се .. където има огън в чувствата и мислите има и дим …”ТИ си отговорен за своето щастие .”ти си отговорен за съдбата си “ “Ти си отговорен за своите желания и мечти “ ..Ти си отговорен за това в което винаги си вярвал .. за това в което винаги си мечтаел ..за това в което постоянно си се надявал и си очаквал ..а си предал .” НЕ оставяй огъня на страстта да изгасне ..Не оставя отъня в сърцето ти от само себе си или от нещо да се погаси .. Направи нещо …Направи нужното .. Не допускай живеца в душата ти да повехне и да се изпари . .Направи нещо ..не се оставяй на течението .. Не оставяй статуквото да те съкруши … Направи нещо ново различно, нещо разтърсващо и вълнуващо направи …Запали огъня …Запали огъня на страстта в кръвта си .. в себе си .. Накарай цветето в душата ти и въображението с настроението ти да разцъфти ..да разцъфти .. да разцъфти …Ехото бе оглушително и си кънтеше по цял ден от ранни зори .. Та някъде там между тези галещи ухото ми насърчителни мисли … Съзрях голата истина, прозрях какъв беше ключът към тайната за цъфтенето ..в постоянното цъфтене на цветето в красивата ми душа да строи светлина .. Най сетне разбрах каква беше загадката .. Разбрах как и кога всичко се променяше …И от този момент на татът нищо повече за мен не беше същото ..
Въпреки, че пак е същото и се повтаря … но сега е винаги в повече от както е писано, че е било преди … много, много повече … докато не започнеш да правиш нещо отново някое ново желание сега да се появи .. докато не направиш нещо отново цветето пак да ти разцъфти …
И Всичко това, което внезапно прозрях там в мига … отекващо вътре дълбоко в мен …нещо в мен се тотално обърна … нещо изведнъж изцяло нещата променяше ….
Та за какво ставаше въпрос ..Понеже сме в края на книгата и не бързам да свършвам ..и затова го отвъртам още… мотая се . споко … малко търпение … Искам да по обтегна малко кордата… да по възбудя докрай любопитството … малко дразнещ съм зная накрая, но все пак по интересно е .. крайно забавно е .. но трябва да си има предел ..и така продължаваме … е не друго поддържаме възбудено живо и него.., ТО … въображението Ви ..цъфтежа му, ..да ви е цъфвало цветето … жива да си ви остане магията .. а бе просто ви дразня …Голям чаровен сладур съм да знаете .. малко гад съм си … но от милите и симпатичните …скромно красивите, диво необузданите, страстните.. дори и в словото .. Добре де .. продължава ме ..
Та … Имах едни приятел, не всеки е имал приятел и то истински .. ценно е ..
е … не .. това малко е грубо .. и Все още мисля го имам … надявам се и за в бъдеще .. винаги… Скъп ми е .. приятел е .. а за някой хора приятелите са нещо голямо .. повече от семейството .. малко стана кръстника ..
,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,,, прескачам доста и направо на кадъра … Смъртта на Самурая … ДЯДО МИ
Чувството за красота беше много силно възпитано в мен още от детството .. Каквото и да правех го правех така, че да изглежда поне малко по красиво и по добро от колкото е било преди .. Дори и като говорех и пишех се стремях изказаното и написаното да звучи някак красиво в мъдростта .. Не зависимо от темата в мисълта .. Във всяко нещо, което правех влагах душата си .. Правех го така, че да ме прави някак си с нещо по щастлив .. да ми доставя малко повече удоволствие нещото което правех търсех творчеството ..моментите на игра ..а като се замисля и душата ми си цъфтеше ..от такова едно отношение ..Красотата е извор на радост .. а радостта малко и ли много те прави малко щастлив ..но това се беше формирало някъде в детството ..
Когато някога правехме нещо заедно с баща ми докато работехме …той все разправяше ..
-Като правим нещо.. дай да го направим, както го правят хората ..както се прави ..като трябва да се направи ….с малко желание и мерак .. Не да се излагаме с туй що правим .. Не го правим на друг .. не го правим на комшията .. За нас си го правим ..трябва да стане хубаво .. за да остане хубаво и във времето …за да му се радваме след това, като го гледаме …Така и го правехме след това .. влагахме сърцата .. душите си ..
А той по време на работа все спираше да изпуши една цигара … тогава си беше Пушач ..разбирате …Но като спираше да изпуши една цигара .. се дърпаше малко по настрани и гледаше .. Просто да види … Да види Какво Става .. какво сме направили ..и като беше хубаво ..казваше ..
-Е ми Става много хубаво … Става все по хубаво .. и беше много доволен от работа ни .. Направо си сияеше от щастие .. колко му трябваше на човека да е щастлив .. Да е доволен от работа си и да вижда как става все по хубаво …
Това, качество за хубавото естетичното и красиво изглежда го беше наследил от дядо ми … неговия баща .. Дядо ми Христо, Бог да го прости беше голям човек …Човек с голямо Ч единствено на него си позволявам да спомена името в книгата ..заслужава го… И не го казвам само защото ми е дядо или защо ме беше научил на много неща в живота …Казвам го защото в някаква степен беше един вид вълшебник по отношение на живота ..Вълшебник във всяко едно отношение .. Можеше да направи нещо от нищо ..и винаги го правеше… Беше направил няколко къщи от непотребни на пръв поглед неща .. от отпадъчни материали на други съборени къщи на пръв поглед непотребни неща .. но когато човек има огромно желание, въображение и мерак ..начин винаги имаше .. Любима реплика му беше .. Номера е да го направиш без нищо …От нищо нещо да стане .. Да го направиш, без да го имаш, като възможност ..само със силно непреодолимо желание .. Като има … Като има всеки знае и може … А за това другото от нищо да стане някак си нещо и желаното .. се изискваше много вродено усещане.. майсторлък …
По професия беше майстор дърводелец ..споменавам го, не за да си помислите, че беше голям майстор, а защото от там сигурно се беше научил да бъде майстор по всичко ..Майстор по отношение на всяко нещо в живота си ..Откъдето сигурно донякъде и чрез баща ми го беше предал и на мен .. Най – ценното качество на големите, на светлите Българи героите на нашата мила страна .. намиращо израз в дребните хорица .. в непреклонността им пред никой и нищо светла душа .., в непримиримостта им пред тежкото, трудното .. на ситуацията установеното с времето на матрицата на статуквото на епохата и бита .. установеното от преди в сегашното случващото се, когато се изправят пред трудността .. Непреклонността на тяхната непокорна, волна природа стремяща се към растеж и развитие към вътрешна съзнателна съзерцателна светлина ….Не просто шопски инат .. това си бе израз на тяхната чиста и добродетелна светла душа, жадна за творческо проявление в живота .. жадна за светлина …Една вродено горда, духово светла и извисена, независима и неприкосновена в чувствата и в дела, в словата и мисълта светла душа … Не търпяща условности от никой н нищо над себе си .. свободно и творчески да проявява идеите си в реалността … Една душевно красива в проявлението си, духовна вътрешна чистота .. Израз на вековната природната си мъдрост и доброта…Една неподражаема изтънченост във всяко едно естество в което се проявява живота .. с изявено чувство за естетичност и красота…
А между другото и баща ми си имаше професия ..беше си печатар.. ама беше съвсем от друго тесто Биваше го повече в това да съдейства и да помага с работа и присъствие … да раздава изцяло своята благородно красива душа … Имаше повече желание отколкото способността да владее изкусно на магията в живота от нищо нещо да прави някак си чудеса … Но и в чистата страст на едно желание да помагаш с каквото някак си можеш има голяма естетка и вродено чувство за красота .. Но да не се отплесваме повече с близките ми и да минем по същество към по съществените в книгата ми неща ..
Та какво ми остана за спомен от дядо ми Христо преди да си отиде от този свят завинаги .. Той ми завеща най важното нещо, което може да се завещае на един внук ..Мъдростта .. Отношението си което имаше към живота ..Нещо, което изцяло ме изгради в живота .. Изпълни го със смислена естетическа красота, светлина която да търся в деня … И така .. ето тука някъде бе скрита за живота поуката …
Когато дядо ми лежеше на смъртното си легло …и се беше вече предал …Изнемощял от годините в битките от всичките житейски войни, които водеше като всеки дребно голям човечец в живота си…Най накрая се беше вече смирил, възвисил, беше приел неизбежното…края си ..Беше се предал на покоя …Смирил се бе в себе си ..успокояваше дивия и непокорен дух … връщаш го отново към живеца на младостта … Беше приел небесното в края на живота си .. Чакаше в гордо спокойно блаженство смъртта … май беше готов за едно ново начало .. но това беше някак си между другото … Взимайки с радостен дъх на наслада последно сбогом с живота си … той се наслаждаваше на красивото на онова, което не се виждаше от непросветените в мига …
Защо ли .. Защо ли някак си, се беше предал … и не се бореше … Не за друго, а защото жена му… неговата светла и неизменна муза … Неговото красиво цветенце ….Негово слънчице в живота .. Баба ми… Вече я нямаше .. и нищо в светът му за него без нея нямаше вече с нищо значение … Каква любов .. каква прямота в отношенията си .. каква чистота … Понякога живота има някакви страни примери за сърдечната чистота на общочовешката доброта … Какво по своему между двамата имаха някакво свое си .. тяхно си .. наше си ..шопско си ..самобитно си .. неописуемо по характера си, тяхно си ..семейно си, някакво щастие .. Не истина … просто да ги гледаш от страни и .. .. … .. както и да е .. хубаво е да знае човек, че имало и такива някакви хорица .. та да продължим ..
Какво стана тогава там да се върнем отново към разказа … Както си лежеше дядо ми някак си на леглото си .. чакайки в спокойно блаженство смъртта .. Наслаждавайки се на последните си мигове от живота просто така .. Аз имах привилегията някак си тогава да съумея да видя .. тази някак страна картина от идилията на живота в реалността … и някак си да съумея в унеса да съзра как недогасващия блясък в очите му все още жадно блещука, като на новородено .. но при него беше за всяка скъпоценна капка дихание оставаш живот .. И ей така …не знам защо .. от само себе си ..при странната гледка на тази странна картина от живота .. В очакването на края му… Изведнъж ми дойде от вътре някакъв странен пронизващ импулс да извлека най-ценното и най-съкровеното от този безвъзвратно заминаващ си от нас живот .. Въпреки тази страна гледка на очарователна безизходица ..не се оставих да ме погълне чувството за неизбежност в примиримостта … Жаждата ми за живот беше убийствена .. Виждах някак си в тази грозна картина невидимата крастата на живота в присъствието на съзнателността .. Не можех да я оставя да умре в мен заедно с тъгата и скръбта …Знаех за безсмъртието на живота .. Вкарвах в невероятни за другите страни неща …Просто не им се оставях да ме потиснат .. вътрешно за всичко преживяно с дядо ми до този момент Благодарях …и тези си вътрешни ми терзания си промълвих .. казах си ..
– Христо … Ако не го направиш сега ….то кога .. каква ще е вероятността да го направиш и после .. Нещо мира ми не даваше и отвътре постоянно ми пискаше . .Направи го.. Направи го .. Не изпускай възможността…после няма да я има .. после е само сега .. Направи го .. направи вечен мига .. И веднага легнах с трепетно болезнена нежност до дядо ми .. Усещайки, че той вече го знае и чувства, че не може да се спре с нищо непредотвратимия край на смъртта .. И го попитах ей така, както го чувствах…Гледайки го право в просълзените му от неизказано щастие за близостта ни очи ..
– А бе Дядо … Може ли да те питам нещо ..
– Може … и ми се усмихваше в себе си, някак топло и насърчително … с доволното си, с любопитство на любящо просълзени очи …
– Така, като се замислиш малко … Какво за тебе е най-важно по отношение на живота .. и го попитах с такъв интерес в своето любопитство все едно съм най-големия журналист на света ..
А той без никакъв размисъл най-естествено реагира така ..
-Ха .. Най-важното нещо по отношение на живота .. Оставяйки учудено доволен от странността на въпроса в такъв сакрален за двама ни момент.. Гледайки ме с грейналите си от страст просълзени от неизказно щастие красиви очи .. съвсем спокойно ми отговори ..
– Най важното нещо по отношение на живота е .. Всеки ден да правиш по нещо … Всеки ден да правиш по нещо ново за придаваш нова стойност в измерението на своя живот … Всеки ден да правиш нещо за да вървиш напред и нагоре …Всеки ден да правиш нещо за да правиш живота, които живееш с нещо по добър и по красив … И го запомни добре .. И ден да не оставяш да минава без да направиш нещото … нещото ново по отношение на смисъла на своя живот .. Това е формулата .. това е формулата на живота ни да стане с нещо по красив и по – щастлив .. по светъл и по – красив ..
След такива думи …Блясък в очите му от огъня горящ в страстта на думите му …с щастливите сълзи се усилваше все повече ..А аз не знам как съм го гледал.. дяволито .. доволно .. нахакано ..Бях си зевзек ..бях си зевзек и си оставах и в такива моменти докрай …И след такива изчерпателни думи пак продължих с въпросите си в усмихнато дяволито си остроумие .. Трябваше да стигна докрай да се извлече най-важното.. Нали винаги търсех в хората, с които се срещам каква беше тяхната истината по отношение на живота .. търсех винаги, как им цъфти цветето .. с какво … Не се свених и тогава пред нищо и продължих си по своему… Не можех да го оставя да си отиде ей така от живота ми без да съм извлякъл имането си .. най-важното от него натрупания опит на мъдростта .. Светлината, която го е водила през живота му, когато е бил в тъмнина …
– И сега, както си вече накрая ….Как е ..как е ..Как се усеща живота .. гледайки го усмихнато дяволито щастливи .. благодарно .. доволни .. жадни за живот просълзени очи ..
-Като яденето на зряла любеница е ..( любеницата е диня ) … колкото по ядеш толкова по сладко ти става ..и ти се яде все повече и ти се услажда ..услажда .. Става ти все по хубаво с яденето .. Така е и със живота моето момче .. колкото повече живееш ..толкова повече ти се живее и ти става все по хубаво ..
Бях потресен след такива силни думи .. Невероятно описание .. какво разбиране .. какво усещане за живота .. И то от човек, който се беше вече предал на покоя .. който се беше примирил със съдбата си .. беше приел края си … И спокойно в блажена наслада изживяваше последните мигове от живота си в компанията на внука си .. Покъртително .. накрая го разбираш колко е бил голям и отвътре .. как и с какво е горял ..
Същото направих и с баба си преди да си отиде от живота .. Но тя ми каза за онази женска сакрална страна .. За това, колко е важно за глупости ..за дребнавости да не се караме ..а да се разбираме един друг и да се обичаме .. за това, колко е важно да имаш сродна споделяща те душа за другар по пътя в живота .. това може би беше най-важното .. но тук говорим за съвсем различни неща .. е да пак е свързано с цъфтенето но в градината с другите цъфтящи, като нас същества …
Но все пак да кажа и две думи за майка ми .. Майка ми .. майка ми, ми беше дала радостта и любовта на добротата и чистота на любящо и живо, туптящо и светло, красиво и топло сърце .. а това май беше достатъчно, за да го има всичко останало ..
Та сигурно може би и оттам …от този съкровен прощален разговор с дядо ми .. някак си ми дойде мисълта в ума, като за отговор на това адски дразнещо ме … Какво става а .. повярвайте ми, когато си в нищото на несигурността.. леко, като бодил на роза боде .. и не виждаш красотата на розата .. когато те питат тогава …Какво става ..Какво става а .. думата те боде и не вдишваш красотата на розата в своето сърце .. но ..
Но всичко е път .. всичко е процес на израстване .. на процес и на израстване на нещо вътре в нас .. дори и бодли да има розата в сърцето ни .. ако сме благодарни за дара на красотата и аромата й .. тя ще си остане за нас роза ..и няма в и с недоволството си да я мислим за бодлив трън …
Най накрая знаех със сигурност как да продължа .. знаех как да продължа диалога в ума си ..След, като вече знаех от къде идва силата на тези простички думи …Какво става .. какво става а ..които някак си ме бодяха, като трън на бодил … но се дръпнах от тази реакция и съумях да съзра в тях мъдростта на красота й .. аромата на розата ., която разцъфна в словесността .. и тогава цъфтейки в словесността си .. с доволна усмивка му отговарях ..
– Става все по хубаво .. Става все по хубаво …и просто цъфтях … и се опитвах да му отговоря с блясъка в очите, които имаше дядо ми .. когато ми каза тези думи запечатили се в ума ми, като от въглен в плътта .. безценни за мене слова …и с тях му отговарях в цъфтежа си ..